Всички публикации

Дълго време смятах, че това е грях. Не голям грях. Не от онези, за които говорят в църквите. По-тих грях. Егоизъм. Така бях научен. Израснах във време, в което хората не говореха за лични граници. Говореха за оцеляване. Ако на масата имаше месо, то не беше твое. Беше на всички. Ако получиш шоколад, колкото и специален да е той, го разчупваш и го споделяш. Ако имаш повече, даваш на този, който има по-малко. Това беше моралът. После животът продължи да преподава същия урок. В д

Потопете се в магията на Шибеник – хърватския град на живите каменни лица и филмовите илюзии от Game of Thrones. Открийте тайните на катедралата "Свети Яков", разходете се из скрити средновековни градини и завършете пътешествието сред водопадите и пионерската енергия на националния парк "Крка", който впечатлява с величествени водопади.

Разказ за изманото чувство на свобода в съвременния свят на свързаност.

В Загреб срещнах майка си. Странно изречение. Почти невъзможно. Защото майка ми я няма от повече от петнайсет години. А човек не среща мъртвите в градове. Среща ги в сънища, в миризми, в случайни думи от книги, в интонации на непознати. Понякога в тишината между две гари. Понякога в себе си. И все пак - срещнах я в Загреб. Не е минал ден, в който да не мисля за нея. Понякога споменът е ясен като снимка. Друг път е само усещане - сякаш някой е минал покрай мен и е разместил въ

Личният ми Facebook профил беше атакуван при изключително добре подготвена хакерска атака, която успя да прескочи дори двустепенната автентификация. За кратко загубих и Instagram профила си. Успях да спася само него. За сега. Странното е, че първата ми мисъл не беше за снимките, постовете или годините история, които изчезваха пред очите ми. А за нещо друго - колко лесно днес човек може да бъде заличен от дигиталния свят. Не физически, а социално. Последните седмици си мислех

Неделя започва тихо, но не е тишината на празнотата. По-скоро е онази тишина, в която предметите се договарят помежду си как да ти помогнат да се събереш. Пералнята тръгва първа. Винаги е била малко нетърпелива - като човек, който не обича да оставя вчерашното за днес. Върти спомените на бавни обороти, изплаква ги внимателно, сякаш знае, че някои петна не трябва да се търкат, а да се пускат сами. Съдомиялната я догонва. Двете работят в едно темпо, като старо семейство, което

Едно красиво прошепване, че нищо не е изгубено, докато има кой да смени водата във вазата. Светлината влезе в трапезарията тази сутрин не като гост, а като стопанин, който знае точно къде да спре. Плъзна се по вените на дървения шкаф, подмина стария часовник и се спря в сърцето на вазата. Там, където лалетата пиеха водата със жаждата на същества, които имат да разказват истории. Странно е, признавам. Мъж на тридесет и две години да се събуди в компанията на букет, който сам е

Размисли между небето и земята: Защо историята на Каймакчалан не е само за миналото, а за смисъла да останеш човек в окопа. Пътят към Каймакчалан започна не само с уверени крачки, а и с едно дълго отлагано обещание. Беше януари. Планината Нидже не ни посрещна – тя ни допусна в утробата си, където времето отдавна бе спряло да тече линейно. Знаех историята на този връх като молитва, но трябваше да стъпя в неговия лед, за да разбера, че там границата между живите и мъртвите е тъ

Опитах се да те забравя - като се забравя дъжд в сухото на август. Но ти идваш. Не те викам. Не оставям прозорец отворен. А нощем стъпките ти тихо преминават през съня ми. Виждам те - сякаш светлина по стената. Усещам те - като топлина, останала в дланите. Чувам нашата песен. Не една - а всички онези мелодии, които шепнеха за нас, когато любовта ни беше дом. Целувам устните ти - само с мисъл. Докосвам те - само с въздуха между нас. И пак изгарям в прегръдка, която не съществу

Случаят „Петрохан – Околчица“ не е просто поредната трагедия, която ще потъне в архивите. Той е болезнено ясен знак за нещо много по-дълбоко: ние окончателно спряхме да вярваме в системите. Когато една майка реши да повери детето си на затворена общност в планината, тя не го прави от лекомислие. Тя го прави, защото официалната система – образователната, социалната, здравната – се е провалила в очите ѝ. Когато училището не учи, а социалните услуги не помагат, хората започват д

История за трите най-стари секвои в България край Кюстендил – Юч Бунар, Гоце Делчев, Фердинанд и една забравена жена в пътепис за време и памет.

Казват, че всяко семейство пази своите сенки. Някои плахи, като следи на птица по прозореца — изчезват с първия лъч светлина. Други — упорити като мириса на канела, впит в дървото на стар шкаф, скрити в ъглите на сърцето. Техният дом имаше и от двата вида сенки, но най-вече имаше любов — онази всекидневната, топлата, която се проявява в дреболиите: в чай при настинка, в покривка, сменена заради празника, в длан, положена върху чело, когато нощем настигне безпокойството. I. То

В моята работа на журналист често съм се докосвал до непознати истории – онези, които живеят в сянката на официалната памет и чакат някой...

Стъпвам в Ганджоу и сякаш прекрачвам прага на друг свят. Въздухът носи мирис на чай, река и лек дим от готвещи се ястия. Шумът е различен...

Не мога да се наситя на морето. Всъщност – не на водата, не на безкрайната му шир, а на онзи миг, в който времето замръзва и залезът се...

Скоро бях в Китай. Влязох в малък магазин, в който въздухът миришеше на чай и прах от стари книги. Там видях чаша – бяла, а надолу се...

Има градове, които влизат в живота ти шумно – с мащаб, с тълпи, с претенция за вечност. Има и други – малки, деликатни, но с характер,...

Двадесет години Николай Василев снима своя герой – духовния учител Ваклуш Толев. Още десет години му отнема да завърши филмовия разказ за...

Понякога най-важните пътища не се чертаят с план, а се случват случайно – или по-скоро сякаш някой те повиква. Така се озовах в Орехово –...

Живеем във време, в което думата „приятел“ звучи леко. Наричаме така хората, с които пием по кафе, играем игри или споделяме селфи. Но...