Последната оцеляла от лагерите: Моята среща с Цветана

В моята работа на журналист често съм се докосвал до непознати истории – онези, които живеят в сянката на официалната памет и чакат някой да ги извади на светло. Преди повече от десет години имах щастието да срещна една жена, която носеше в себе си тежестта и светлината на цяло поколение – Цветана Джерманова, последната оцеляла от комунистическите лагери у нас.

Запознахме се на скромно отбелязване на Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. В нея имаше нещо неподправено – тя беше топла и мека, но в същото време - силна. Година по-късно влязох в дома ѝ, за да чуя спомените ѝ и да ги превърна в репортаж. Оттогава думите ѝ останаха да кънтят в съзнанието ми.

Цветана беше преминала през арести, побои, унижения, през лагерите „Босна“ и „Белене“. Беше видяла лицето на страха и безпощадността, но отказваше да носи омраза. „Не сме героини, но не сме и победени“, казваше тя. И това беше нейният най-голям урок – че дори в най-тъмните времена човек може да запази човечността си. Години по-късно тя издаде своята книга „Спомени от лагерите“, която даде повод Цветана да влезе отново в светлината на прожекторите.

Днес, година след нейната смърт, думите ѝ са още по-важни. Те ни напомнят, че свободата не е даденост, а отговорност. Че паметта не е тежест, а основа. Че злото може да бъде преживяно, но никога оправдано.

Родена през 1928 г. в село Лесковец, Пернишко, Цветана израства в семейството на занаятчия. Детството ѝ е обикновено, изпълнено с книги и мечти за бъдеще. В Пернишката девическа гимназия започва да се увлича по идеите на анархизма. „Аз, когато първи път чух думата „анархист“, попитах майка ми какво е това. Тя ми каза: „Това са хора, които всеки властник гони.“ И тогава разбрах, че това е пътят на свободните“, разкзваше ми години по-късно Цветана.

След 9 септември 1944 г. младото момиче вижда как надеждите за справедливост се превръщат в разочарование. „Ние бяхме идеалисти. Искахме справедлив свят. А вместо това дойдоха доноси, страх и жестокост“, казваше тя.

Арестът и лагерите

През декември 1948 г., на 20 години, е арестувана заедно с други млади анархисти. Задържана е в килиите на Държавна сигурност в Перник, където още тогава разбира какво означава да бъдеш враг на властта. „Спомням си, че началникът ме накара да пея. И аз запях – „Ела, виж какво от мен направи…“ – това беше моят малък протест. Той само се засмя и каза: „Пейте си, пейте си“. Но за мен това беше момент на свобода.“

През януари 1949 г. Цветана е изпратена в лагера „Босна“. Там остава три години – в студ, глад и тежък труд. В писмата до съпруга си Любомир Джерманов, също анархист, но останал извън лагерите, тя пише: „Аз съм добре, работя и работата ме облича. Ще помоля само за едни зимни обувки, които ще ми трябват при евентуално освобождаване.“ Между редовете прозира сила, но и безкрайна човечност.

В „Босна“ среща други жени – студентки, интелектуалки, певици, лекарки. Там разбира, че лагерът е място, където достойнството може да бъде унижено, но не и унищожено. „Предпочитах да съм в ръцете на Държавна сигурност, отколкото в ръцете на криминални проститутки. Те бяха жертви на системата, но за нас беше кошмар да делим с тях всекидневието.“

През декември 1951 г. Цветана е преместена в женската част на лагера в Белене. Там остава четири месеца. „Когато свикнеш с мисълта, че ще умреш, тогава ставаш по-свободен. Аз знаех, че може и да не изляза жива. Но си казвах – ако оцелея, ще надживея системата. И това ми се случи.“

Живот след лагерите

През април 1952 г. е освободена, малко след смъртта на Сталин. Заедно със съпруга си и децата им са многократно разселвани от властта. Трудно намират работа, но успяват да се закрепят благодарение на работата в мините – една от малкото възможности за хора като тях. Цветана завършва Минния техникум в Перник и работи на административни длъжности, но никога не забравя лагерите.

В годините след 1989-а, вече възрастна жена, Цветана живееше в скромен апартамент в Перник. Именно там, на стария си компютър, тя започва да пише своите „Спомени от лагерите“. Учи се на късна възраст да работи с клавиатурата и мишката, за да остави след себе си документ за истината. „Исках думите да останат черно на бяло. Човек може да забрави разказаното, но написаното остава“.

„Нечувано щастие беше да надживея системата“, споделяше Цветана. И все пак едно я измъчва до края: „Не мога да разбера как човек може да бъде жесток. Какво трябва да носиш в себе си, за да измъчваш и унижаваш друг човек?“

Какво остава?

Книгата ѝ „Спомени от лагерите“ е нейното свидетелство. В нея разказва не само за мъката, но и за приятелствата, които са я крепили. Посвещава труда си на жените, с които дели залъка си и униженията: „Доволна съм, че останахме верни на обещанието си – да не искаме реванш. Ако бяхме тръгнали по този път, нямаше да има промяна, нямаше да има прогрес. Не сме героини, но не сме и победени.“

Цветана почина на 19 февруари 2024 г., на 95 години. Животът ѝ е доказателство, че свободата не е даденост, а отговорност. Че паметта не е тежест, а основа. Че миналото боли, но именно тази болка ни учи да не повтаряме грешките.

Репортаж за Цветена Джерманова, който заснех през 2017 г. за Bulgaria ON AIR