Да бъдеш изтрит

Личният ми Facebook профил беше атакуван при изключително добре подготвена хакерска атака, която успя да прескочи дори двустепенната автентификация. За кратко загубих и Instagram профила си. Успях да спася само него. За сега. 

Странното е, че първата ми мисъл не беше за снимките, постовете или годините история, които изчезваха пред очите ми. А за нещо друго - колко лесно днес човек може да бъде заличен от дигиталния свят. Не физически, а социално.

Последните седмици си мислех колко хубаво би било да изчезна за малко от социалните мрежи. Не защото ги мразя. Напротив. Те ми дават информация, забавление, връзка с хора, работа, понякога и усещането, че мислите ти достигат до някого. Че някой отсреща разбира какво искаш да кажеш.

И точно тогава се случи.

Изчезнаха 16-17 години дигитален живот. Над 6500 публикации. Снимки. Разговори. Спомени. Цял един архив на човек, който дълго е вярвал, че интернет пази всичко. Връзка с хиляди. 

Самата атака беше направена внимателно - дублирано устройство, стар телефон, прескочена защита. Някой е вложил време. Търпение. Почти професионална прецизност.

И въпреки това… нищо не се срути.

Имам хиляди приятели и последователи. Но 24 часа по-късно животът ми беше почти същият. Хората, които са важни за мен, така или иначе имат телефона ми. Знаят къде да ме намерят. А тези, които наистина държат на мен, разбраха почти веднага, че нещо се е случило.

Отново се замислих върху това колко странно нещо е свързаността днес. Защото ние живеем с усещането, че сме непрекъснато заедно. А всъщност все по-рядко достигаме един до друг истински. Без публика. Без сторита. Без нуждата да превърнем момента в съдържание.

Един приятел ми каза, че днес да ти откраднат профила е по-страшно от това да те оберат. И може би е прав. Социално изчезваш. Все едно някой те е изтрил от площада на съвременния свят. 

Но човекът никога не е бил профилът си.

Скоро ми предстои рожден ден. За първи път от години няма да има известие, което да напомня на хората кога съм роден. И ми е интересно. Не от суета. А защото това е малък тест за паметта. За близостта. За това кой помни теб, а не алгоритъма около теб.

И колкото повече мисля за всичко това, толкова повече си давам сметка, че свободата няма нищо общо с постоянната видимост.

Свободата е да можеш да изчезнеш за малко… и животът ти да остане цял.

Може би затова не се почувствах ограбен.

Може би има моменти, в които животът насила ти отнема нещо, което сам не би посмял да оставиш.

А аз май имах нужда точно от това.

Да спра да бъда навсякъде, за да си припомня къде съм истински.

P.S. Добър повод да се върна в блога си и да пиша тук, а не през Facebook профила си.