Ваклуш: пътят на мъдростта

Двадесет години Николай Василев снима своя герой – духовния учител Ваклуш Толев. Още десет години му отнема да завърши филмовия разказ за него. Днес документалната лента търси зрителите си не само в България, където е на второ място по гледаемост сред българските документални филми за последните 30 години, но и по целия свят – над 140 прожекции в Европа, САЩ и Канада, десетина престижни награди, сред които и специален плакет от Кан. Така творческият път на Николай се е превърнал в истинско приключение, пътуване по „пътя на мъдростта“, за което самият той казва: „радостта е усмивка на мъдростта“.

Николай споделя, че срещата с Ваклуш е била съдбовна: бил е само на 21 години, първи курс в НБУ по кино- и телевизионна режисура, когато през зимата на 2000-та решил да посети негова лекция в София. Току-що Ваклуш е приключил преподаването на „История на религиите“ в двата ни най-големи университета и вече обикалял страната. „Още в първия момент, в който го видях – разказва Николай, – интуицията ми подсказа, че пред мен стои изключително интересен и необичаен човек. Не можех да кажа, че разбирам много от това, което той говореше, но още тогава поисках да започна да го снимам за документален филм.“

Ваклуш Толев и режисьорът Николай Василев

Тази среща се оказва началото на дълъг път. Ако режисьорът е знаел колко години ще му отнеме целият процес, признава с усмивка, вероятно би се изплашил. Но силната интуиция и личното вдъхновение взели превес над страха. Изминават две десетилетия на близост с камерата, стремеж да се доловят невидимите нишки на учението, с които Ваклуш изпълваше всяка своя реч.

Идеите, надхвърлящи границите

А Ваклуш Толев не е бил обикновен лектор. След падането на социализма залите се пълнели не поради мода или чаровно говорене, а заради силата на идеите му. Президентът Петър Стоянов (1997–2002) припомня в интервю, че Ваклуш „не беше ординарен човек“. За него Стоянов казва, че учението на Ваклуш било наднационално, идеи за спасяване на човечеството, а самият Ваклуш го нарича „космополитен“ – човек с визия, простираща се далеч отвъд границите на България. Бившият здравен министър д-р Илко Семерджиев отнася дълбочината на мислите му: „височините му бяха големи“, казва той. А поетът и журналист Румен Леонидов го нарича духовен водач от рядък калибър – „изригват веднъж на сто години по една личност като него“. Подобни отзиви потвърждават усещането, което Николай имал още от първия си досег.

Кадър от документалния филм на Николай Василев, посветен на Ваклуш Толев.

Ваклуш често говорел за любов, за смисъла на човешкия живот и за универсалните ценности. Архивни кадри от студия на националните телевизии припомнят думите му: „Духът е по-реален от всичките реалности“, „Хората са богове в развитие“. Именно такива послания въздействаха в края на XX век и пълнеха залите на лекциите му. Младият режисьор осъзнава, че е срещнал човек, чиито мисли могат да променят света в по-добра посока – дори ако и повечето от слушателите не разбират веднага дълбочината на това, което чуват.

Филмовият живот на идеята

Документалният филм „Ваклуш“ започва през 1998 г. и дълго време живее свой собствен живот. „Филмът се роди като личен път и кауза“, казва Николай. Той разказва, че след премиерата лентата пътува по фестивали и прожекции из Европа – „показан е почти навсякъде“, присъства на над 28 фестивала в целия свят, събира 10 награди. Пътува до САЩ, Канада, Япония за да представи лентата. За Николай тези пътувания са не просто професионално признание, а истинско приключение. „Опитвам се да се радвам на всичко, което се случва“, споделя той, „защото както казва Ваклуш, радостта е усмивка на мъдростта.“ Тази мъдрост и радост се усещат в залите на прожекциите – зрителите, събрали се от различни краища на света, често споделят как филмът ги докосва и оставя дълбоки емоции.

Но заснемането не било лесно. Николай разказва, че Ваклуш е бил много сложен герой – без „рамка“, без претенции за визуална атрактивност. Той не е актьор, чиито демонстративни действия биха привличали вниманието, нито учен, чийто експерименти можеш да покажеш. Всичко се развива в сферата на невидимото – духовността. „Може би затова ми трябваха 20 години, за да завърша този проект“, признава режисьорът. Подобно на хирург, който трябва да извърши прецизно действие, Николай непрекъснато се самообучавал – четял е, търсил смисъла на казаното, за да разбира героя си в дълбочина. Така той успява да разкаже историята му вярно, без да се загуби в догадки или измислици.

Името и борбата за свобода

Николай ми обяснява значението на името Ваклуш – не e псевдоним, както бихме очаквали от маниерните учители, а име, дадено при раждането. На санскрит или латински произлиза от „Вакхус“, което означава „висша духовна сила“. Това, според него, е знак за онзи, който го носи, още от детството.

Философът и духовен водач Ваклуш Толев по време на своя публична лекция

Ваклуш Толев е роден през 1923 г. в една смутна епоха за България. Дете и юноша той е буден и любознателен, но скоро идва Втората световна война и след 1945 г. заедно с идването на Народния съд идва и арестът му. Бивш царски офицер с активна антикомунистическа дейност, той първоначално е осъден на смърт, после присъдата е заменена с доживотен затвор. Но Ваклуш не нарича затвора „затвор“, а „обител“. Обяснява, че ако духът е свободен, саниращо се в собственото му тяло, нито една физическа бариера не може да го измъкне от свободата на мисълта.

Както разказва режисьорът, в затворите Ваклуш намира най-ценния дар – пробуждането на духа. На 28 години той осъзнава своята мисия, формулира прозренията си и вече никога не се отказва да ги споделя. Дори в най-тежките условия той намира съмишленици сред останалите затворници – хората чакат с нетърпение да говорят с него. Дори се състезавали кой да излезе с него на разходка. Стачкувал е и бунтувал, не толкова за собствената си участ, а за да вдъхва кураж на другите – да им даде вяра, че има смисъл да се борят за свобода и достойнство.

Интересен детайл е, че в онези години в политическите затвори не са вкарвани случайни хора, а интелектуалният елит на нацията. Той си спомня, че въпреки суровите условия истинската аристокрация се познавала по поведението – не по богатството или удобствата. Това е според Ваклуш още един урок: благородството на духа е най-важната грижа.

Духът като реалност

Николай обръща внимание, че най-силното при Ваклуш не било в разума, а в духа. „Когато говореше за духовността, можеше да не я разбираш напълно, но той излъчваше нещо особено – една енергия, която докосваше хората“, казва режисьорът. Срещата с него по-скоро била духовен процес, отколкото рационален разговор. Ваклуш притежавал харизма, която докосва душата на хората. Затова и записите с него „носят“ неговата енергия – и именно тя превръща филма в нещо повече от сборник от цитати. Зрителят усеща и посланието, и сърцето зад него.

Някои от словата на Ваклуш говорят за освобождението на човешката душа. Той учи, че битката за човека като такъв е приключила: вече не е достатъчно само да се бори за социални каузи, а трябва да се „изведе Бог вътре във човека“ – онзи божествен дъх, който според библейската история е даден на Адам. В тази метафора човекът се разглежда не само като преходна точка на еволюцията, а като непълно развито божество. За Ваклуш човешката задача е да открие, да пробуди и да живее с тази вътрешна божественост. Той твърди, че културата на човечеството е била заложена в трагедия: обвързваща идеята за съвършенство, без да допускаш божеството вътре. В източните религии се дава възможност чрез прераждане за освобождение, но там пък царят кастовите стени. В християнството, според него, се поставяли по-важни чудеса, вместо да се говори за собствената ни сила. Но най-общо казано, неговата философия се свързва със свободата на духа като основна цел и с убеждението, че човекът е призван да стане „бог в развитие“.

Николай Василев в Япония

Днес: между емоции и съзнаниe

Разговорът ни e на фона на морето, разхождаме се край брега в Бургас. Попитах Николай как вижда влиянието на това учение днес, в напрегнати времена, когато обществото е разединено и търси път. Той замълча за миг и каза: „Ние сме изключително повлияни от ежедневните си емоции. Малцина мислят отвъд битовото оцеляване, отвъд суетата. Много хора просто съществуваме, без да живеем. Ако го осъзнаем, ще проумеем, че имаме още много сол да изядем и горчива вода да изпием, преди да разберем истинския смисъл.“

Някой трябва да ни отвори очите – казва той, като цитира учителя си: „Хей, хора, вие сте просто дрозофили, тук за сто години по човешки мерки. Но в същото време сте богове в развитие.“ Представете си разказва режисьорът, какви промени биха настъпили, ако осъзнаем тази наша свръхенергия. „Всеки от нас има във вътрешността си едно атомно ядро – много по-могъщо от най-силния атомен реактор. Но то е заключено и покрито с паяжини. Ако открием ключа да го активираме, този свят би се променил коренно.“, допълва той. Това не е научна фантастика, а самото учение на Ваклуш – да пробудим скритата божествена енергия в нас, да я направим съзнателна.

В контекста на съвременните кризи и объркани идеологии това послание звучи едновременно радикално и успокояващо. Радикално, защото изисква да преосмислим кой сме и какво можем, а успокояващо – защото дава надежда, че истинската сила не е отвън, а вътре във всеки от нас. Никога не е късно да предприемем „пътя на мъдростта“, по думите на самия Ваклуш – това е пътят, който води отвъд страха, отвъд егоизма, към състрадание и разбиране.

Изобилие от радост

В заключение Николай ми напомни една мисъл на Ваклуш, която звучи като обет: „Радостта е усмивка на мъдростта.“ Той обяснява, че тази радост не е просто синоним на щастието. По-скоро е дълбоко удовлетворение от прозрението – усещане, че си надмогнал преходността на света, че си побеждаваш собствените страхове и ограничения. Когато Христос след възкресението казва на учениците си: „Радвайте се, аз победих света“, това според Ваклуш не е просто призив за щастие, а именно за радост, която се ражда от знанието, че не си пленник на света.

Документалният филм на Николай улавя тази радост и това знание. Проектът го е отвел отвъд границите на България и отвъд пределите на обичайното. За мен беше изключително вдъхновяващо да говоря с Николай, защото разказът за Ваклуш е и неговата история – история за срещата на търсещия дух с великия учител, история за пътя на мъдростта, по който всеки може да се осмели да стъпи.

Сцена от филма за Ваклуш Толев

Понякога един човек с необикновена мисия може да преобърне живота на други хора. Ваклуш Толев е бил именно такъв – учител, който казваше, че Бог се живее, а не се доказва. А филмът на Николай Василев разказва именно това – че дълбоката вяра в човека и стремежът към мъдрост могат да разтопят оковите на ежедневието и да отворят път към истинската радост.