Залез в сърцето на вълните

Не мога да се наситя на морето. Всъщност – не на водата, не на безкрайната му шир, а на онзи миг, в който времето замръзва и залезът се спуска върху вълните като тиха прегръдка. Цветовете се разливат едновременно топли и мрачни, като че ли събират в себе си целия парадокс на човешката душа – нежност и болка, светлина и сенки.

Снимката е на залез, заснет по пътя за Антарктида.

Морето е огледало, в което виждаме не външното си лице, а вътрешните си истории. В него потъват нашите тъмни ъгли – болките, разочарованията, загубите, които мълчаливо ни променят. Но там също проблясват и светлите отражения – смехът, който някога е изпълвал въздуха, добрите думи, които са стоплили сърцето, надеждите, които продължават да горят дори в най-дълбоката нощ.

Залезът напомня, че животът е непрекъсната игра между светлина и мрак. Ние сме едновременно тихи и бурни, меки и силни. И въпреки всичко – сърцето продължава да тупти тук и сега, в този миг на съзерцание. Като че ли то знае, че и най-дълбоката нощ завършва с изгрев, а всяка вълна, колкото и да е тъмна, все пак носи отражение на небето.