Тежестта на думата приятел

Живеем във време, в което думата „приятел“ звучи леко. Наричаме така хората, с които пием по кафе, играем игри или споделяме селфи. Но дали това е приятелство? Или просто моментна компания, която запълва паузите?

Аз израснах с друго усещане. Родителите ми бяха по-възрастни, когато се появих – майка ми е била на 34, баща на 47. Често ме питаха дали баща ми не е всъщност дядо ми. А с дядо, който беше с 64 години по-голям, споделяхме един покрив 27 години. От тях научих, че приятелството е нещо дълбоко и отговорно – не каприз или поза, а истинско споделяне.

В онези години приятел означаваше доверие. Човекът, когото каниш у дома, влизаше и в сърцето ти. Споделеното оставаше споделено. Приятелството беше подкрепа – понякога финансова, по-често просто човешка. Разговорите бяха дълги, честни, лишени от маски.

Бях до моя дядо, докато не навърши 92 и си отиде от този свят. Той страдаше истински, защото загуби почти всичките си приятели. Страдаше за всеки от тях като за загубено дете. Той беше лекоатлет и дълги години треньор. Общуваше със своите състезатели – изискващ, но подкрепящ. Помагаше им да се измъкнат от домашно насилие, от проблеми с хазарт или алкохол. С времето се беше превърнал в тяхна опора, доверен приятел. Никога не ги предаде. Никога.

Днес е различно. Сякаш сме свикнали да лъжем – най-вече себе си. Живеем в индивидуални светове, градим публични образи в социалните мрежи, а истината остава заключена вътре. Лесно наричаме някого „приятел“, а после говорим зад гърба му.

Клюката – това старо оръжие на войната – днес е бърза разменна валута. Хвърляме я леко, без да мислим за раната, която оставя. Но всяка клюка е предателство. А предателството не е просто действие – то е удар в доверието. А доверието, веднъж счупено, звънти като стъкло, което никога вече не зазвучава чисто.

Приятелството и предателството вървят ръка за ръка от векове. Едното ни помага да разпознаем другото. В предателството виждаме цената на доверието, а в приятелството – смелостта да рискуваме отново.

Японската техника кинцуги (златно съшиване) възстановява счупената керамика чрез лак, смесен със злато. Вместо да скрива пукнатините, тя ги превръща в част от нова красота. Така кинцуги ни напомня, че белезите – било в предметите или в доверието между хората – остават завинаги, но именно те могат да придадат уникалност и стойност.

И тук идва прошката. Прошката – утешителят на сърцето, когото най-трудно допускаме до себе си. Тя не отменя болката, но ѝ отнема властта. Тя е избор да не пиеш отровата, оставена в чашата ти.

Приятелството е дар. Прошката – също. И двете са трудни, защото изискват смелост: да бъдеш открит, когато е по-лесно да се скриеш; да простиш, когато е по-лесно да мразиш.

Може би е време да си върнем тежестта на думите. Да не наричаме всеки познат приятел. Да не хвърляме клюката като камък. Да прощаваме, за да не се превърнем в собствени палачи.

Защото ако някога забравим това, ще забравим и кои сме.