На ръба на сърцето

Млад мъж вървеше по горска пътека, обсипана с меки килими от паднали листа и изпълнена с аромата на влажна земя и смола. Слънчевите лъчи пробиваха през високите дървета и танцуваха по клоните, създавайки светло-тъмни шарки върху мъха. В далечината се извисяваха скали, величествени и мистериозни, чийто връх сякаш целуваше небето. На една от тях седеше човек с лице, избръчкано от времето и преживяванията, а очите му — живи, любопитни и едновременно мъдри — сякаш бяха видели пътя на света от създаването му до днес. Ръцете му, груби и белязани, разказваха истории за труд и изпитания.

Младият мъж спря на ръба на пътеката и пое дълбоко въздух, пълен с аромата на гората и звука на вятъра, който свистеше между скалите. В сърцето му се бе настанил въпрос, който гореше от дни, месеци, може би години.

— Кажи ми, — започна той, гласът му леко трепереше, сякаш самата гора държеше дъха си, — какво е любовта? Съществува ли още онази истинска любов, за която пеят песните и разказват легендите? Или тя е само мечта, недостижима за нас?

Човекът на скалата се усмихна тихо, като звук на далечна струна, погали бялата си коса и отвърна с глас, който носеше спокойствието на векове:

— Любовта е онова, което ни прави свободни. Свободни да даваме и да получаваме, без да очакваме, без да претендираме. Това е умението да отвориш сърцето си и да приемеш другия — с всичките му несъвършенства и противоречия.

— Но в днешния свят всичко е толкова бързо, — каза младият, наблюдавайки как светлината играе по лицето на мъжа. — Хората сменят всичко — дрехи, приятели, градове, дори любовта си. Как може тогава истинската любов да оцелява?

— Това е именно предизвикателството, — отвърна мъжът, като погледът му проследи полета на вятъра над скалите. — В свят, който търси новото и лесното, истинската любов е като антиките — рядка и ценна. Мнозина търсят „по-удобното“, „по-красивото“, „по-примамливото“, но малцина умеят да ценят дълбочината и постоянството.

— Може ли един човек да бъде достатъчен? — попита той, усещайки топлината на слънцето и прохладата на скалите под краката си.

— Да, ако отвориш сърцето си, ако си готов да обичаш истински и да приемеш другия такъв, какъвто е. Не можеш да живееш постоянно със собственото си отражение и да обичаш само себе си. Истинската любов се ражда в споделените ценности, в приятелството, в уважението и в желанието да растете заедно.

— Значи любовта не е просто чувство, а избор?

— Именно така е, — кимна човекът на скалата, — Любовта е изборът да бъдеш отдаден, да споделяш и да бъдеш искрен. Но преди всичко трябва да обичаш себе си — да си приятел със собствената си душа. Защото който търси любов отвън, без да я носи вътре в себе си, никога няма да бъде истински щастлив.

Младият мъж помълча за миг, като усети звука на вятъра, шепнещ между скалите, после с усмивка каза:

— Значи любовта е и път, и призвание.

— Да, — отвърна мъжът на скалата, — и пътят започва с една стъпка — да отвориш сърцето си.