Любов без срок на годност

Седях в едно малко кафене, когато чух гласа ѝ. Беше баба – от онези, които времето е направило меки и топли, с поглед, който още свети.

Говореше за него, за любовта си. Беше си тръгнал от този свят преди години, но в нейните думи той още беше тук – усмихваше я, държеше ръката ѝ, казваше ѝ, че всичко ще бъде наред.

Истинска любов.

Не онова модерното „обичам те“ със срок на годност.

Излязох навън. Градът беше в своя съботен ритъм, претоварен от емоции и хора. Първото слънце за сезона беше изкарало всичко живо.

Хората препускаха нанякъде – мъже с костюми, жени с лъскави чанти, деца, които не вдигаха глава от телефоните. Всеки търсеше себе си, свободата си, но вместо да я намери, се заключваше още повече.

„Бъди себе си!“ – крещят рекламите, а всички изглеждат еднакви. Каталог от хора.

Приятелите вече са в списък, не в сърцето.Харесванията станаха мярка за стойност.

Любовта е нещо временно – като нов модел телефон.Вземаш го, държиш го известно време, но след две години вече е остарял, трябва да бъде сменен.

Никой не се поправя, всичко се заменя.

Някога любовта беше съдба.

Сега е избор от меню – наляво или надясно, „в момента не търся нещо сериозно“.

Спрях се за миг до парка. Пред мен се разгръщаше красива гледка – слънцето падаше над дърветата, светлината играеше по тревата.

Инстинктът беше ясен – да извадя телефона, да снимам, да направя стори.

Но се спрях.

Защо всичко трябва да бъде споделено?Защо всичко е каталог?

Може би бабата от кафенето беше разбрала нещо, което всички ние бързаме да забравим:

че истинските неща не са за показ,

че любовта е вечна само ако ѝ дадеш шанс,

че не всичко трябва да бъде заменено.

Просто спрях.

И гледах.