Върхове, които носят нас

Хората все по-често тръгват нагоре -

като реки, които бягат от леглата си,

като сенки, които търсят слънцето.

Не само заради гледката отгоре,

а заради гледката вътре в себе си.

Връх Триглав, снимка: Благой Цицелков

По пътеките не се изкачват само телата - там се качват рани, премълчани думи,

и жажди, които нямат нищо общо с вода.

Някои носят самота, увита като шал, други - бракове, които скърцат като мокри обувки, трети - умора от домове със затворени прозорци, но още по-здраво заключени сърца.

В планината границите се размиват - между непознати, между женени и свободни, между това кой си в града и кой си на 2000 метра.

Видях хора, които бягат - от самота, от лош брак, от умора, от усещането, че не се вписват никъде.

Видях и такива, които гонят - приемане, признание, силата да покориш - връх, друг човек, самия себе си.

На високо въздухът разхлабва възлите, ръцете се протягат по-смело, погледите се срещат като два вятъра, а границите падат по-бързо от вечерната мъгла.

Нуждата да се качиш е като жажда - в началото те води към върха, а по пътя разбираш, че качваш и друго: тялото си, егото си, сърцето си.

Върхът не е камък - той е огледало, в което виждаш кого искаш да бъдеш - победител, бежанец от собствения си живот, или човек, който най-сетне диша.

И понякога, докато гледаш облаците отгоре, осъзнаваш, че истинската височина не се измерва в метри, а в това колко дълбоко си се осмелил да слезеш в себе си.