Българският футболен отбор на Уругвай: историята на Данубио, която трогна Христо Стоичков

Монтевидео – градът, в който футболът е като въздуха. Световният шампион от 1930-а диша играта на всяка улица, във всеки квартал. А представете си следното – в този океански град има отбор с българско име, български стадион и история, която трогна Христо Стоичков. Звучи невероятно, но е истина.

„Горд съм да държа тази фланелка в ръцете си. Такъв исторически отбор в Уругвай, основан от народа на България!“ – думите са на Христо Стоичков. Кавалерът на „Златната топка“ не често остава безмълвен, но когато застава пред черно-бялата фланелка на „Данубио“ – или както у нас бихме го нарекли просто „Дунав“, той говори с онази страст, която разпознават по целия свят. Защото на 12 хиляди километра от България живее футболна история, която пази българска памет.

Пътят от Пловдив до Монтевидео

Всичко започва преди повече от век, когато семейство Лазарови от Пловдив бяга от войната. Бащата – обущар, майката – шивачка, и трите им деца тръгват на дълго пътуване с кораб към Буенос Айрес. След 40 дни в океана съдбата ги спира на брега на Монтевидео. Докато чакат ремонт на кораба, опознават мястото и решават да останат. Купуват малко земя, строят къща и започват наново.

Мария Минчева Лазарова – жената, която ще остави траен отпечатък върху уругвайския футбол, изкарва дълги нощи на шевната машина, за да издържа семейството. Децата растат в новата си родина, но не изоставят игрите с топка, първо направена от парцали. Всяка вечер баба Мария ги чака с чаша мляко и парче торта след мачовете в квартала. Постепенно се ражда идея за отбор.

Стадионът Maria Mincheff de Lazarof става първото футболно съоръжение в Уругвай, което носи името на жена. Снимка: Благой Цицелков

Как реката стана име на клуб

Децата спорят как да нарекат новия си тим. Мария им подсказва – „Марица“. Но най-големият син възразява: „Това е име на жена, не можем така“. Тогава тя предлага: „Наречете го Дунав!“. Името звучи силно, различно, запомнящо се. Така през 1932 година в Монтевидео се ражда „Данубио“ – клуб, който по-късно ще даде на футбола имена като Алваро Рекоба, Единсон Кавани и Диего Форлан.

България върху гърдите

Девет десетилетия по-късно играчите на „Данубио“ излизат на терена със специална фланелка – в бяло, зелено и червено, с картата на България и първия куплет на „Мила Родино“. „Да се върнем към корените си“ – пише върху екипите. За наследниците на Мария това е жест към паметта ѝ. Затова и клубният стадион носи нейното име – „Мария Минчев де Лазароф“.

Снимка: Благой Цицелков

Футболът като памет

„Когато губех мач, не отивах при баба, защото тя се натъжаваше“, спомня си нейният внук Хуан Лазарофф, днес част от ръководството на клуба. В неделя цялата фамилия се събирала около масата – не просто да хапнат, а за да бъдат заедно. „Това беше нашият празник – независимо дали сме спечелили или загубили. Баба ни учеше, че животът не свършва с един мач, че по-важно е да сме задружни.“

Той си спомня как като дете влизал в кухнята и виждал баба Мария на шевната машина. Иглата трака, парчета плат падат на пода, а тя подшушва: „Не забравяй – каквото правиш на терена, прави го с чест. Футболът е игра, но животът е по-голям мач.“

„Тя беше нашият морален компас“, казва Хуан. „Казваше: не хвърляй парче хляб, не похабявай вода – някой друг има нужда от тях. И ни караше да помним, че никога не трябва да се възгордяваме от победата, нито да се пречупваме от загубата.“

Години по-късно, когато клубът вече е утвърдено име, Хуан усеща, че именно тези думи са запазили „Данубио“ различен. „За нас това не е просто футбол. Това е нашата памет. Нашето семейство. Нашата България, която никога не сме виждали, но която живее в нас.“

Слава и борба

„Данубио“ е бил четири пъти шампион на Уругвай и полуфиналист в Копа Либертадорес. През школата му минават играчи, които после стават световни звезди. Днес клубът преживява трудни години, но мечтае отново да се върне сред най-добрите. И го прави, носейки гордо българското си име.

Футболът е повече от игра

Той е онова, което събира хората около една маса, около една топка, около една мечта. В Уругвай разбрах, че футболът може да бъде и памет – да съхрани историята на едно семейство, на една жена, на България, която е далеч, но никога не изчезва.

Когато стъпих на стадиона „Мария Минчев де Лазароф“ в Монтевидео, видях не просто трибуни и тревно поле. Видях български следи, оставени с упоритост и любов. Представях си Мария, която нощем шие дрехи, а денем чака внуците си с чаша мляко и торта след мач. Представях си как децата спорят за име и как тя им казва: „Наречете го Дунав“. И в този миг осъзнах, че България е навсякъде, където някой пази нейното име.

„Данубио“ е повече от отбор. Той е живата връзка между Пловдив и Монтевидео, между Дунав и Ла Плата, между Христо Стоичков и малките момчета, които играят боси с парцалена топка. Той е доказателство, че корените не се късат, дори когато си на 12 хиляди километра от дома.

За мен тази история не е просто футболна хроника. Тя е урок. Че сме там, където ни помнят. Че България живее не само в границите ѝ, а и в сърцата на хора, които никога не са я виждали, но носят името ѝ с гордост. И всеки път, когато „Данубио“ стъпи на терена, Дунав свързва два свята – България и Уругвай.