Да видиш Рилските езера без тълпи от хора

Почивен ден. Национален празник. Никой не си е вкъщи. И ние се отправяме на път. Избираме нещо близо до София и решаваме да се качим до връх Кабул, после да продължим към Отовишки връх и оттам да видим красотата на Седемте рилски езера. Общата денивелация на този маршрут е над 1200 метра, а самият маршрут е 22 км., които изминахме чисто за около 6-7 часа, но към това добавихме още два часа за съзерцание на различните спирки.

Началото е при Зелени преслап - позабравена хижа преди Рилските езера, която всички познаваме. Оставяме колата тук и поемаме. Имаме вода - по два литра на човек и по още литър чай. Жасминов. Оборудвани сме с всичко необходимо, носим храна, резервни дрехи и поемаме през прекрасната гора към Кабул.

Началото е ласкаво. Гората е гъста, пътеката е приятна, а човек все още има усещането, че днешният ден ще мине леко. А после… сякаш върхът никога няма да дойде.

Всъщност името на връх Кабул се свързва с дума, която означава „приемам“, „съгласявам се“, „одобрявам“, а според една от хипотезите е свързано с добрата му достъпност и наличието на пасища. Не знам дали планината днес е решила да ни приеме, но със сигурност ни кара да почакаме малко, преди да ни допусне до себе си.

По пътя срещаме попови лъжички, които вече са решили да станат жаби. Природата впечатлява - цъфнали цветя, зеленина, чист въздух. Началото на септември е и Рила е някак живее между лятото и есента. Все още е зелена, но вече усещаш промяната във въздуха.

Около час след началото гората свършва и следва откритата част с безкрайно красиви и омайни гледки. Оттук променяме посоката и тръгваме към върха, а такъв сякаш не се вижда.

Започва изкачване. Остават ни около 2 км. и 400 метра денивелация и простата математика казва, че няма да е много леко. Маркировката малко по малко изчезва, но се ориентираме с GPS и продължаваме нагоре.

И ето ни тук - на връх Кабул сме. 2531 метра.

Вижда се надалеч. А ние сме сами. Имаме огромна гледка към Витоша, Верила, Средна гора, Стара планина и околните рилски върхове.

Заслужили сме да си направим пикник и да се насладим на гледката. Вадим храната, жасминовия чай и сядаме. И в този момент никой не бърза за никъде. Гледаме планината и си мислим колко лесно е човек да забрави, че не е нужно постоянно да прави нещо.

Следва час разходка до Отовишки връх - 2696 метра. Той определено си личи. На пръв поглед изглежда като кацнал насред равното и после изведнъж започва стръмното катерене нагоре.

Вече сме на почти 2700 метра и оттук се открива гледка към Седемте рилски езера.

Това всъщност е и идеята ни за този маршрут - да ги видим от високо. Да, като онази снимка от учебниците по география, която всички сме виждали, но този път да е пред нас.

По пътя се спираме и съзерцаваме хоризонта. Виждам и друг момент от учебниците - язовир Калин, който е най-високият на Балканите и впечатлява, издигнат на 2394 метра височина.

И така… ето ни тук.

Красиво е.

Толкова, че не искам да си ходим.

Седим и гледаме нюансите. Как водата сменя цвета си. Как светлината се движи по склоновете. Как от високо всичко изглежда по-тихо и по-подредено.

И няма никакви хора.

Когато тръгваме, виждаме двама души. Поздравяваме се и продължаваме. Ще слезем през Бъбрека и Сълзата и ще продължим към хижата, за да се върнем обратно.

Вече е късен следобед.

Хората са си тръгнали.

В далечината забелязваме няколко души, а на един от фото стоповете се засичаме с трима италианци. Усмихваме се, поздравяваме се и всеки продължава по своя път.

Залезът е красив и плътен.

Времето е тихо.

И някак неусетно започваме да забавяме.

Може би защото вече няма закъде да бързаме.

Успяхме да чуем умовете си. Да говорим. Да се замислим. Да помълчим.

Да вдишаме свежестта.

Да съзерцаваме. 

Да споделим гледките.

Споделеността.

И онова особено усещане, че за един ден си излязъл от всичко, което обикновено изпълва главата ти, и си оставил място само за планината.

За въздуха.

За човека до теб.

За себе си.