Бавното влюбване в Рим, което остава за цял живот

Всяко пътуване е различно. Дори и когато изберем отново някоя дестинация. Това как ще видиш един град зависи много от настроението, средствата, с които разполагаме, и сезона. Когато пътувам, винаги гледам да избягвам жегите и тълпите. Понякога обаче са неизбежни.

Връщането към дадено място някои „професионални туристи“ смятат за грешка, защото считат това за ресурс, с който могат да видят някое ново място. С времето обаче разбрах, че ако някой град ти хареса от пръв поглед, трябва да се върнеш отново, за да го преоткриеш. Да видиш малките кафенета в някоя затънтена уличка, да отидеш отново в любим ресторант, където не са те забравили. Или да те разпознае любезната продавачка в магазина за дрехи, където последно си оставил заплатата си. Така се запознах с Рим.

Рим определено беше в списъка на дестинациите, които искам да видя, но го смятах за „твърде туристически“. Така през 2016-а една приятелка каза: „Хайде в Рим!“. Беше март – идеалното време да видиш Рим без тълпи от туристи. Току-що бяха ремонтирали Фонтана ди Треви. Бяхме избрали хотел в центъра, за да можем да се насладим на града с дълги разходки за няколко дни. Имахме страхотен план – бяхме разграфили дните, местата, на които ще идем, ресторантите бяха резервирани. Ползвахме се от препоръките на други „професионални туристи“. Така открих ресторант Arlù, който днес приемам за част от „семейството“ – място, където винаги ще намерят маса за теб, независимо дали имаш резервация. „Arlù“ е разположен в непосредствена близост до Ватикана.

С времето забелязах, че там се хранят висшите чиновници на малката християнска държава. По стените на ресторанта има изписани различни фрази и сентенции. Още при първото ми посещение в „Arlù“ една от тях се открои: „Рим е град, който те кара да се влюбиш в него – много бавно, но за цял живот.“ Думите са на Николай Гогол. Потвърждавам напълно!

„Arlù“ отваря врати през 1959 г. От тогава до днес в него живее страстта към рецепти, които се предават от поколения. Във времето е запазен автентичният вкус, но готвачите не спират да търсят нови комбинации.

Всеки ден „Arlù“ предлага, освен основното си меню, и кратък лист със специалитетите на деня.

Името на ресторанта идва от сливането на инициалите на Армандо и Лусия, които обединяват живота и работата си в страстта към добрата храна. Относно цените – двама души могат да обядват блажено за около 60 евро.

Добре де, признавам си – има нещо, което не може да опитате в „Arlù“ – „Спагети ала Путанеска“. Типично римско ястие, вдъхновено от страстта, за което се смята, че се е зародило в южната част на Италия. Едно от предположенията за появата на този сос е, че той е създаден в началото на XX век в Южна Италия от „жриците на любовта“, на които се налагало да приготвят нещо за ядене след работа, но в техния случай нямало отворени магазини и затова ползвали само наличните продукти – маслини, консервирани домати и аншоа. Според други този сос се появява, защото благоразумните омъжени жени възпитавали с него „жриците на любовта“, заливайки ги от балконите си със соса, приготвен от остатъци. Моралната мярка била съпроводена от крясъци „puttana“, което в буквален превод значи „кучка“.

Представяте ли си 55 години да работите едно и също, на едно и също място? Роберто Полика го прави. Неговите клиенти са съседи и приятели от детството. А учителят по занаят е неговият дядо, който отваря „Antica Caciara“ през 1900 г. Магазинът се превръща в място, където фермери от провинцията могат да продават своите сирена, произведени от овче мляко. По това време в Италия нямало основна дума за сирене (formaggio), затова и името на „Antica Caciara“ буквално означава „старото място, което продава сирена“.

Ако се отправите по „Via San Francesco a Ripa“, със сигурност ще усетите по аромата къде точно е „Antica Caciara“. До входната врата са окачени бутове прошуто, а от витрината се виждат пресни планини от снежна рикота. В магазина ароматът на сирене е доминиращ, а в средата на пода започва стръмна кула от пекорино романо.

Сирената пристигат всяка сутрин. Точно в 5:30 ч. Роберто отваря вратите на своя магазин за доставките, които продължават около час и половина. Моцарела от Кампания, прясна бурата от Пулия, салуми от Норча, а Роберто предлага и пекорино от собствената си овчарска ферма. В 7:00 той отваря врати, за да посрещне първите си клиенти. Мъжът пренася в една епоха на добри отношения – изглежда сякаш е невъзможно да го ядосаш. Отношението му по време на работа е забележително и, примесено с изтънчените сирена в магазина, е гаранция, че ще направи деня ви по-слънчев.

Когато се загледаш по стените, виждаш статии на японски, китайски, английски, немски, френски и други езици, които хвалят мястото. Роберто харесва една статия в немски вестник, където снимката му със съпругата му Анна е по-голяма от тази на Силвио Берлускони, който по това време е министър-председател и редовен клиент.

Рим е град, роден от легендата за Ромул и Рем — от братската борба, в която животът и разрушението вървят заедно. Тази двойственост не го прави вечен по дефиниция, но му придава усещането за вечност: в руините и величието, в хаоса и реда, в тишината на камъните и шума на улиците. Рим оцелява не защото времето го е пощадило, а защото винаги е бил повече от град — бил е разказ за самото човешко съществуване.