Дълго време смятах, че това е грях. Не голям грях. Не от онези, за които говорят в църквите. По-тих грях. Егоизъм. Така бях научен. Израснах във време, в което хората не говореха за лични граници. Говореха за оцеляване. Ако на масата имаше месо, то не беше твое. Беше на всички. Ако получиш шоколад, колкото и специален да е той, го разчупваш и го споделяш. Ако имаш повече, даваш на този, който има по-малко. Това беше моралът. После животът продължи да преподава същия урок. В д

В Загреб срещнах майка си. Странно изречение. Почти невъзможно. Защото майка ми я няма от повече от петнайсет години. А човек не среща мъртвите в градове. Среща ги в сънища, в миризми, в случайни думи от книги, в интонации на непознати. Понякога в тишината между две гари. Понякога в себе си. И все пак - срещнах я в Загреб. Не е минал ден, в който да не мисля за нея. Понякога споменът е ясен като снимка. Друг път е само усещане - сякаш някой е минал покрай мен и е разместил въ

Казват, че всяко семейство пази своите сенки. Някои плахи, като следи на птица по прозореца — изчезват с първия лъч светлина. Други — упорити като мириса на канела, впит в дървото на стар шкаф, скрити в ъглите на сърцето. Техният дом имаше и от двата вида сенки, но най-вече имаше любов — онази всекидневната, топлата, която се проявява в дреболиите: в чай при настинка, в покривка, сменена заради празника, в длан, положена върху чело, когато нощем настигне безпокойството. I. То