Орехово – селото, което те променя

Понякога най-важните пътища не се чертаят с план, а се случват случайно – или по-скоро сякаш някой те повиква. Така се озовах в Орехово – високо родопско село, където мистиката на планината се преплита с човешка топлина. Тръгнах да търся декор за телевизионен репортаж, но намерих място, което промени начина, по който гледам на света. Там срещнах Златка и Емо – семейство, което избра да остави града зад гърба си и да вплете живота си в един от най-магичните кътчета на Родопите. Това е тяхната история – и моята среща с Орехово.

Аз открих Орехово случайно и с доза интуиция. Търсех място в Родопите, близо до София, където в рамките на един ден да организирам репортаж за „селски парламент“ – обсъждане на важни теми между местни старейшини на централния мегдан. Работех тогава в NOVA телевизия и времето беше оскъдно. Прелиствам картата и… попаднах на Орехово. Обадих се в къщата за гости „Телесфор“ (името ѝ веднага грабна вниманието ми). Собственичката беше изключително любезна: каза ми, че има стаи, но споделих притеснението, че нямам участници за дебата. Тя ме увери, че ще уреди всичко. Така на следващия ден, точно по залез слънце на централния мегдан се събраха около двадесетина кандидати за „селски парламент“. От тях подбрахме шестимата най-колоритни дебатори. Така започна моето пътешествие към Орехово – и приятелството ми със Златка и Емил.

Дебатът, 2021 година

Орехово ме посрещна като типично родопско село: амфитеатрално разположено на около 1060 м надморска височина, обградено от зелени хълмове и иглолистни гори. Казват, че е най-високото селище в Долен Рупчос. Селото е стъпило на стръмен баир над планинската река Орешица и гледа към планински ридове – част от Чернатица и склонове на Радюва планина. Тук тръгват хубави пътеки на юг: към връх Голям Персенк (2191 м), първенец на района, към приказни водопади като „Скакалото“ и към самата река, която се вие през тясно дере. Въздухът е кристално чист и наситен с аромата на бор и планинска чубрица, а тишината се разчупва само от песента на поточета и птици. Гледките буквално спират дъха – стръмни върхове и меки зелени поляни се простират навсякъде, а аз не можех да повярвам, че съм попаднал сред такава красота на толкова близко до София място.

Тони Шопов е един от тези, които пазят духа на село Орехово

Златка и Емил изглеждаха сякаш винаги са били част от този пейзаж. Те избират Орехово преди около двадесет години и постепенно се превръщат в душата на селото. Златка е журналистка, Емил – магистър-фармацевт, но за всички гости и приятели те са нещо много повече: тиха мъдрост, вплетена в кожата на Родопите. В двора им кипи живот – около двадесетина котки и 5–6 кучета ги наричат семейство, защото те просто не понасят жестокост към животните. Според мен за тях тези животни са равни същества, и всеки, който види бездомно или ранен пес, знае – първите, които ще се притекат на помощ, са Златка и Емо. През годините заедно засаждат десетки дръвчета в Орехово и околните махали – като тихо обещание, че всеки спомен от тях ще поникне в корени и ще расте с времето. Хората в селото твърдят, че те нямат почивен ден: всяка вечер в къщата се събират поне по двама-трима за съвет или просто да споделят чаша чай и мисли. Всички ги намират за добри и мъдри – неусетно Златка и Емил се превръщат в учители по духовност, без дори да говорят много. Някак естествено сякаш те са тукашни – не гостуващи, а свои хора, които сякаш са живели тук „предния живот“.

Златка Чуртова и Емил Тихолов пред камината в къща за гости „Телесфор“

Може би не е случайно, че къщата за гости стои на мястото на старото училище. В двора ѝ се издига малък параклис „Света Неделя“, изграден от Златка и Емил с общи усилия. Той е скромна сграда, но сгушена с много вяра. През 2005 г., когато го строили, приятели на Емил споделили, че тук някога е имало църковище и дори средновековен параклис. Когато копали основите, наистина попаднали на човешки кости – сякаш предците им питали кой мами с техния дом. Златка и Емил ги събрали с тих ритуал: запалили свещ, помолили се, измили костите с вино и ги погребали отново – както подобава за гробища. После организират вътрешността на параклиса: на олтара сложиха копие на икона на Света Неделя от XVI в., която случайно се оказа една от съкровените реликви на хората от този край (оригиналът е в музей). Местните разказват, че оттогава светицата е благославяла това място – много пътници запалват по една свещ и после разказват, че са усетили невероятна топлина и вътрешен мир, сякаш самата земля е осветена. Параклисът за мен е последен остров на тишина в селото: каквото и да е внесено там – трепет на свещичка, шепа от молитва – то излиза преобразено. Вярвам, че без тази малка църква местността би била просто красиво място, а така тя се превърна в мост между минало и настояще, между хора и вяра.

Но „Телесфор“ е много повече от уютен приют за пътешественици. Голямата салонна зала вътре прилича на малък дворец. Навсякъде по рафтовете са подредени дарове от целия свят – гоблени и плетеници, керамични чинии и ръчно направени статуетки, книги и спомени от гости. Там хората не идват просто да ядат и пият. Напротив, в залата всяка седмица се случва нещо смислено: семинари, изложби на художници, театрални представления под селското небе, йога практики при изгрев или малки музикални вечери. Първия път, когато минавах оттам сутрин, видях група хора с килимчета, завързани на кръг – след малко щели да започнат йога на открито. Друг път в салона се образува кръг за свободен разговор – и зала пълна с млади и стари, които се смяха и споделяха мечти. Златка и Емо наблюдават всичко това с усмивки – тихи домакини, които предлагат домашна баница или някоя асеновградска гозба, а в замяна слушат внимателно. Така гостите им постепенно се превъщат в общност: тук хората се чувстват като у дома си, сякаш всеки, който прекрачи прага, веднага става част от едно голямо семейство. Всеки разказ, всяко забавление и всеки нов проект, който тръгне оттук, са преминали през дланите и идеите на Златка и Емо – именно затова във „Телесфор“ не идваш да си хапнеш само. Тук сякаш идваш, за да израстеш.

Едно от любимите ми неща сутрин е да се кача високо и просто да се взирам.

Времето минава и знам вече защо толкова много хора днес идват в Орехово сякаш без ясна идея и си тръгват преобразени. Казват, че това е „място за развръзки“ – тук, в сърцето на Родопите, животът на много души е щял да се преплете в нови посоки. Аз самият усещам, че Орехово е станало нещо много повече от сюжет за репортаж. Всяка вечер, прекарана в „Телесфор“, всяка дума, споделена в тишината на малкия параклис, ми показат, че тук човек може да намери отговори на въпроси, които преди не е виждал. Разбрах, че домът не е само четири стени, а хората около теб, че планината дава сила, щом я послушаш. Орехово остана в мен като урок: да търся добрината, да обичам живота и да не забравям, че наистина важното е скрито не в материалните удобства, а в душевността. И днес се връщам тук по всяко време на годината – през зимата, когато снегът заглушава всичко, през лятото, когато реката бърза и гората диша с пълни гърди, и напролет, когато всяка поляна избухва в зелено. В Орехово винаги намирам онова, което ми липсва в града – тишина, простота и хора, които носят светлина. Тук се зареждам. И всеки път, когато си тръгвам, знам, че скоро пак ще ме повика обратно.