Разкази

Озовах се с цветя. Винаги съм имал по някое растение у дома, за което да се грижа. Но след една дълга връзка, в която живеехме почти като семейство, изведнъж се оказах сам в апартамент с повече от двайсет саксии. В началото се грижех за тях воден от чувство за отговорност. Бяха останали като спомен за живота, който вече го нямаше. Поливах ги, завъртах ги към слънцето, забърсвах праха от листата им. Не защото бях открил ново хоби, а защото не можех просто да ги оставя да умрат

Морето винаги е ухаело на мама. То беше нашият пристан в най-трудните години. Колкото и тежък да беше животът, морето беше обещание, че ще издържим още малко. Най-лошата година получаваше своята ваканция. Спестявахме дълго. Денят, в който най-после плащахме почивката, беше празник. Все едно надеждата вече имаше дата. После мама си отиде. Дълго се връщах на плажовете, които обичахме, сякаш можех да я намеря там. Вълните се разбиваха по същия начин, вятърът миришеше по същия на

Дълго време смятах, че това е грях. Не голям грях. Не от онези, за които говорят в църквите. По-тих грях. Егоизъм. Така бях научен. Израснах във време, в което хората не говореха за лични граници. Говореха за оцеляване. Ако на масата имаше месо, то не беше твое. Беше на всички. Ако получиш шоколад, колкото и специален да е той, го разчупваш и го споделяш. Ако имаш повече, даваш на този, който има по-малко. Това беше моралът. После животът продължи да преподава същия урок. В д

Разказ за изманото чувство на свобода в съвременния свят на свързаност.

В Загреб срещнах майка си. Странно изречение. Почти невъзможно. Защото майка ми я няма от повече от петнайсет години. А човек не среща мъртвите в градове. Среща ги в сънища, в миризми, в случайни думи от книги, в интонации на непознати. Понякога в тишината между две гари. Понякога в себе си. И все пак - срещнах я в Загреб. Не е минал ден, в който да не мисля за нея. Понякога споменът е ясен като снимка. Друг път е само усещане - сякаш някой е минал покрай мен и е разместил въ

Личният ми Facebook профил беше атакуван при изключително добре подготвена хакерска атака, която успя да прескочи дори двустепенната автентификация. За кратко загубих и Instagram профила си. Успях да спася само него. За сега. Странното е, че първата ми мисъл не беше за снимките, постовете или годините история, които изчезваха пред очите ми. А за нещо друго - колко лесно днес човек може да бъде заличен от дигиталния свят. Не физически, а социално. Последните седмици си мислех

Неделя започва тихо, но не е тишината на празнотата. По-скоро е онази тишина, в която предметите се договарят помежду си как да ти помогнат да се събереш. Пералнята тръгва първа. Винаги е била малко нетърпелива - като човек, който не обича да оставя вчерашното за днес. Върти спомените на бавни обороти, изплаква ги внимателно, сякаш знае, че някои петна не трябва да се търкат, а да се пускат сами. Съдомиялната я догонва. Двете работят в едно темпо, като старо семейство, което

Едно красиво прошепване, че нищо не е изгубено, докато има кой да смени водата във вазата. Светлината влезе в трапезарията тази сутрин не като гост, а като стопанин, който знае точно къде да спре. Плъзна се по вените на дървения шкаф, подмина стария часовник и се спря в сърцето на вазата. Там, където лалетата пиеха водата със жаждата на същества, които имат да разказват истории. Странно е, признавам. Мъж на тридесет и две години да се събуди в компанията на букет, който сам е

Опитах се да те забравя - като се забравя дъжд в сухото на август. Но ти идваш. Не те викам. Не оставям прозорец отворен. А нощем стъпките ти тихо преминават през съня ми. Виждам те - сякаш светлина по стената. Усещам те - като топлина, останала в дланите. Чувам нашата песен. Не една - а всички онези мелодии, които шепнеха за нас, когато любовта ни беше дом. Целувам устните ти - само с мисъл. Докосвам те - само с въздуха между нас. И пак изгарям в прегръдка, която не съществу

Казват, че всяко семейство пази своите сенки. Някои плахи, като следи на птица по прозореца — изчезват с първия лъч светлина. Други — упорити като мириса на канела, впит в дървото на стар шкаф, скрити в ъглите на сърцето. Техният дом имаше и от двата вида сенки, но най-вече имаше любов — онази всекидневната, топлата, която се проявява в дреболиите: в чай при настинка, в покривка, сменена заради празника, в длан, положена върху чело, когато нощем настигне безпокойството. I. То

Не мога да се наситя на морето. Всъщност – не на водата, не на безкрайната му шир, а на онзи миг, в който времето замръзва и залезът се...

Скоро бях в Китай. Влязох в малък магазин, в който въздухът миришеше на чай и прах от стари книги. Там видях чаша – бяла, а надолу се...

Живеем във време, в което думата „приятел“ звучи леко. Наричаме така хората, с които пием по кафе, играем игри или споделяме селфи. Но...

Млад мъж вървеше по горска пътека, обсипана с меки килими от паднали листа и изпълнена с аромата на влажна земя и смола. Слънчевите лъчи...

Хората все по-често тръгват нагоре - като реки, които бягат от леглата си, като сенки, които търсят слънцето. Не само заради гледката...

Седях в едно малко кафене, когато чух гласа ѝ. Беше баба – от онези, които времето е направило меки и топли, с поглед, който още свети....

Някога, на ръба на мъглива гора, сгушен между склона на забравени спомени и хълма на нищо-не-е-каквото-изглежда, стоеше един замък. Не...

Откровеността може би е най-висшата ценност. В основата си тя означава да не лъжеш. Но съдържа много повече — това да не криеш, да не се...